Събития

Валери Петров и аз - Боряна Богданова

04.05.2020
Валери Петров и аз - Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, а по-късно и магистратура „ИТ в медийния бизнес”. Работи в преводаческа агенция, а в свободното си време пише и пее. В края на 2019 г. излиза първата ѝ стихосбирка с името „Рамене и самоти“.

 

Избрах това стихотворение на Валери Петров, защото е за дом, който е напуснат, а моето е за дом, който ни се иска да напуснем. Макар и за малко. А сега нямаме избор, освен „да мислим за какво се раждаме“ – този път имаме време.

 

Малката къща

Валери Петров

 

Къде изчезна, малка къщо,

със барелефа над вратата си?

Едно чудовище могъщо

разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,

под него няма я и фурната,

на тяхно място в грозна яма

оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,

не ти прости духът на времето,

а през годините бе пълна

и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?

Фасадката ти само, ако е

успяла смътно да се хване

на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си,

разделящ две кооперации,

във който пърхат леки птици

и тягостни асоциации,

като например тази първа,

че временни неща изграждаме

и че не много ни отърва

да мислим за какво се раждаме.

 

Търпение в къща

(в извънредно положение)

Боряна Богданова

 

Пръстите натискат стъклото,

дъхът покрива небето,

погледът подпира света,

събран в рамката на прозореца.

Ти броиш първо черните точки,

после белите точки,

които се разхождат по чаршафа на въжето,

и смътно скриват живота.

 

И си мислиш какво ли е мислил той,

какво е изпитвала тя,

когато светът им е бил свит

до такъв тесен прозорец,

който само по краищата напомня за себе си

с някой ръб на облак,

нокът на птица или парче небе,

преди от него да слезе

на капки тъгата.

Докато светът им е стигнал

до техните собствени краища.

 

И за първи път се радваш,

че ги няма, че ти липсват

и че не могат да видят сегашния страх

и тази нова тъга.

Те не знаят и колко много си същият –

млад, но същият като тях,

когато си затворен вътре

(в себе си).

 

А страховете са много и кръгли.

Ти броиш първо черните, после белите

и кротко чакаш вятъра или думите.

Когато се претърколи последният

и падне зад парапета на балкона,

покривката на света се скрива

зад времето, животът излиза

и ти го държиш за ръката.

 

«
Всички