Софийски акценти

148 години от обесването на Васил Левски

17.02.2021
148 години от обесването на Васил Левски

На 19 февруари България отбелязва 148-годишнината от обесването на Васил Левски. По този тъжен, но и героичен повод ви представяме един интересен откъс от книгата на Райна Костенцева „Моят роден град София”.

В своята книга Райна Костенцева разказва за срещата на известната фолклористка Райна Кацарова с баба Петкана Хъшова от с. Долни Лозен, Софийско, която знаела над 1000 песни, притежавала изключителна музикална памет и щом чуела една песен, веднага я запаметявала завинаги. По времето, по което се състояла срещата между двете баба Петкана била на 90 години. Една от песните, която баба Петкана изпяла на турски език, направила много силно впечатление на Райна Кацарова със своята тъжна мелодия и баба Петкана и разказала за изключителните обстоятелства, при които я чула и запомнила.

 Райна Костенцева пресъздава разказа така, както го е чула от Райна Кацарова, разказан й от баба Петкана.

„…Петкана Хъшова слугувала у един турски бей в София. Тогава била момиче на около двадесет години. С хубава външност и с природно буден ум тя била препоръчана на турския големец, който имал голяма слабост към песните. Петкана спечелила сърцето му с тези песни, които изпълнявала на хубав турски език. С особена обич към Петкана се отнасяла съпругата на бея – една красива туркиня, която също обичала песните, а и сама умеела да пее много хубаво.

Беицата имала на разположение още няколко „измикярки” [от тур. слугини], но Петкана бала една от най-доверените и обичаните, тъй като изпълнявала своите обязаности с голямо умение и била много трудолюбива. Главната работа, възложена на Петкана, бала да се грижи за двете малки деца на бея – момчета на 5 и 6 години… Само тя имала право да извежда децата на разходка, да ги храни, да ги облича…

Един ден беят се прибрал в къщи твърде развълнуван. Това прибиране било необичайно – „по никое време”, както обяснявала Петкана. Щом влязъл в жилещото си, той извикал:

- Бързо да се облекат момчетата! – После добавил: - Днес ще ходите на сеир – ще бесят гяурина Левски, дето искал да свали султана и той да стане цар на гяурите…

- Бързайте да идете да гледате!

След тези нареждания дал указания на Петкана къде точно да отидат, какво да кажат и към кого да се обърнат, за да ги пуснат по-близо до бесилката.

„Поведох бейчетата – разказвала Петкана – едно за тая ръка, другото – за тая. С нас тръгнаха и другите слуги – беят ни запрати всички да гледаме. И всички се запътихме към бесилката. Там беше се събрал много народ. Мястото се червенееше от фесове. Хора без фесове имаше тук-таме.

Когато дойдох до насъбралите се, отделих се от другите и отидох към един униформен турчин. Казах му каквото ми нареди господарят и той веднага тръгна пред мен, а аз с децата – след него. Всички му сториха път и ние свободно се движехме. Като стигнахме много близо до бесилото, униформеният ни остави на дървената пейка, до която бяха наредени и други пейки с насядали по тях турски първенци.

По едно време се зададоха група хора откъм мястото, което беше оставено празно. Най-напред вървеше Левски. Не го бях виждала, но дочух как насядалите край мене заговориха, че е този, дето върви пред другите и дето ръцете му са вързани отзад. Изглеждаше висок и стъпваше господарски, с изправена глава. Щом приближи до бесилката, всички спряха и той се обърна към нас. Очите му бяха сини, големи. Косата му – руса, и си личеше, че е като коприна. Лицето му беше измъчено, но крачеше гордо, с вирната нагоре глава. Беше много хубав.

Преди да го качат на бесилката, го запитаха нещо. Дочух, че го питали да каже каква му е последната дума. Той се изправи още повече и ми се стори, че беше издигнат нависоко над всички. И нищо не каза, а почна да пее…

Тази песен остана в главата ми и ще я нося със себе си в гроб. Ето какво пееше:

„Шинди уйдум, юрегъме

караканлар дамлади…

Не анън вар, не бабам вар

йетме, бюлбюл, вактъм вар!”

„Много невероятно ми се вижда да е запял Левски” – забелязала Райна Кацарова, но баба Петкана й отговорила: „Вярно е, вярно е, и сега го виждам като ден днешен, и сега чувам песента” – и отново я изпяла.

Райна Кацарова я нотирала и я попитала какво е съдържанието й.

- Казва на славея да не пее, да го не буди рано, че няма вече за къде да бърза.

- Ами как така изведнъж запомни песента? – запитала Кацарова.

- Запомних я, чуех ли само веднъж една песен, запомвах я. Друга песен можех и да забравя, но тая… няма да я забравя, додето съм жива…

„Няколко пъти съвсем сериозно запитах баба Петкана – каза Райна Кацарова – да не би да са бесили някой друг и тя да си е объркала спомените, но тя без колебание, с категоричност продължаваше да твърди, че никого другиго не е виждала да бесят, освен Левски.”

- А ти видя ли как го обесиха? – запитала я Кацарова.

- Не, не видях и не исках да видя… Не можех да гледам, пък и когато го окачиха на бесилката, някой извика :”Бягайте!” И тогава народът се разбяга кой на където види…

Ето българския превод на песента:

„Сега почувствувах сърцето,

черни кърви капят…

Не пей, славейо, имам време.

Който разбира, разбира –

нямам майка, нямам баща,

не пей славейо, спри – имам време…”

…Баба Петкана е пяла тази песен и пред други софийски граждани, но никой не й е обърнал сериозно внимание, тъй като на някои това се е сторило невероятно, като се има предвид писаното в историята за обесването на Левски, а на други изглеждало безинтересно.

Райна Кацарова след нотирането сама изпяла песента пред баба Петкана, за да провери още веднъж дали няма някаква мистификация, но старицата веднага отсякла: „Да, това е песента на Левски…”

В противовес на официалната версия за гибелта на този велик българин, друг роднина на Кацарова, който бил в затвора по същото време, когато бил затворен и Левски, разказва следното:

„…Всеки ден живеехме в очакване на изпълнение присъдата на Апостола. И наистина, един ден му съобщиха, че изпълнението ще стане на следващия ден. Попитаха го има ли някакво последно желание.

- Имам – рекъл спокойно и гордо Апостола. – Желая да се измия, да облека чисти дрехи и така да отида на бесилката.”

Това негово желание било изпълнено и в деня, когато Левски бил отправен към бесилката, той бил в чисто бельо и с чисто лице. Походката му наистина била походка на героичен мъж, който не трепнал нито за секунда пред смъртта.

В думите на баба Петкана проличава всичко онова, което твърди и съзатворникът на Левски, който наскоро след това бил изпратен в Диарбекир.”

 

«
Всички