Софийски акценти
148 години от обесването на Васил Левски
148 години от обесването на Васил Левски

На 19 февруари България отбелязва 148-годишнината от обесването на Васил Левски. По този тъжен, но и героичен повод ви представяме един интересен откъс от книгата на Райна Костенцева „Моят роден град София”.

В своята книга Райна Костенцева разказва за срещата на известната фолклористка Райна Кацарова с баба Петкана Хъшова от с. Долни Лозен, Софийско, която знаела над 1000 песни, притежавала изключителна музикална памет и щом чуела една песен, веднага я запаметявала завинаги. По времето, по което се състояла срещата между двете баба Петкана била на 90 години. Една от песните, която баба Петкана изпяла на турски език, направила много силно впечатление на Райна Кацарова със своята тъжна мелодия и баба Петкана и разказала за изключителните обстоятелства, при които я чула и запомнила.

 Райна Костенцева пресъздава разказа така, както го е чула от Райна Кацарова, разказан й от баба Петкана.

„…Петкана Хъшова слугувала у един турски бей в София. Тогава била момиче на около двадесет години. С хубава външност и с природно буден ум тя била препоръчана на турския големец, който имал голяма слабост към песните. Петкана спечелила сърцето му с тези песни, които изпълнявала на хубав турски език. С особена обич към Петкана се отнасяла съпругата на бея – една красива туркиня, която също обичала песните, а и сама умеела да пее много хубаво.

Беицата имала на разположение още няколко „измикярки” [от тур. слугини], но Петкана бала една от най-доверените и обичаните, тъй като изпълнявала своите обязаности с голямо умение и била много трудолюбива. Главната работа, възложена на Петкана, бала да се грижи за двете малки деца на бея – момчета на 5 и 6 години… Само тя имала право да извежда децата на разходка, да ги храни, да ги облича…

Един ден беят се прибрал в къщи твърде развълнуван. Това прибиране било необичайно – „по никое време”, както обяснявала Петкана. Щом влязъл в жилещото си, той извикал:

- Бързо да се облекат момчетата! – После добавил: - Днес ще ходите на сеир – ще бесят гяурина Левски, дето искал да свали султана и той да стане цар на гяурите…

- Бързайте да идете да гледате!

След тези нареждания дал указания на Петкана къде точно да отидат, какво да кажат и към кого да се обърнат, за да ги пуснат по-близо до бесилката.

„Поведох бейчетата – разказвала Петкана – едно за тая ръка, другото – за тая. С нас тръгнаха и другите слуги – беят ни запрати всички да гледаме. И всички се запътихме към бесилката. Там беше се събрал много народ. Мястото се червенееше от фесове. Хора без фесове имаше тук-таме.

Когато дойдох до насъбралите се, отделих се от другите и отидох към един униформен турчин. Казах му каквото ми нареди господарят и той веднага тръгна пред мен, а аз с децата – след него. Всички му сториха път и ние свободно се движехме. Като стигнахме много близо до бесилото, униформеният ни остави на дървената пейка, до която бяха наредени и други пейки с насядали по тях турски първенци.

По едно време се зададоха група хора откъм мястото, което беше оставено празно. Най-напред вървеше Левски. Не го бях виждала, но дочух как насядалите край мене заговориха, че е този, дето върви пред другите и дето ръцете му са вързани отзад. Изглеждаше висок и стъпваше господарски, с изправена глава. Щом приближи до бесилката, всички спряха и той се обърна към нас. Очите му бяха сини, големи. Косата му – руса, и си личеше, че е като коприна. Лицето му беше измъчено, но крачеше гордо, с вирната нагоре глава. Беше много хубав.

Преди да го качат на бесилката, го запитаха нещо. Дочух, че го питали да каже каква му е последната дума. Той се изправи още повече и ми се стори, че беше издигнат нависоко над всички. И нищо не каза, а почна да пее…

Тази песен остана в главата ми и ще я нося със себе си в гроб. Ето какво пееше:

„Шинди уйдум, юрегъме

караканлар дамлади…

Не анън вар, не бабам вар

йетме, бюлбюл, вактъм вар!”

„Много невероятно ми се вижда да е запял Левски” – забелязала Райна Кацарова, но баба Петкана й отговорила: „Вярно е, вярно е, и сега го виждам като ден днешен, и сега чувам песента” – и отново я изпяла.

Райна Кацарова я нотирала и я попитала какво е съдържанието й.

- Казва на славея да не пее, да го не буди рано, че няма вече за къде да бърза.

- Ами как така изведнъж запомни песента? – запитала Кацарова.

- Запомних я, чуех ли само веднъж една песен, запомвах я. Друга песен можех и да забравя, но тая… няма да я забравя, додето съм жива…

„Няколко пъти съвсем сериозно запитах баба Петкана – каза Райна Кацарова – да не би да са бесили някой друг и тя да си е объркала спомените, но тя без колебание, с категоричност продължаваше да твърди, че никого другиго не е виждала да бесят, освен Левски.”

- А ти видя ли как го обесиха? – запитала я Кацарова.

- Не, не видях и не исках да видя… Не можех да гледам, пък и когато го окачиха на бесилката, някой извика :”Бягайте!” И тогава народът се разбяга кой на където види…

Ето българския превод на песента:

„Сега почувствувах сърцето,

черни кърви капят…

Не пей, славейо, имам време.

Който разбира, разбира –

нямам майка, нямам баща,

не пей славейо, спри – имам време…”

…Баба Петкана е пяла тази песен и пред други софийски граждани, но никой не й е обърнал сериозно внимание, тъй като на някои това се е сторило невероятно, като се има предвид писаното в историята за обесването на Левски, а на други изглеждало безинтересно.

Райна Кацарова след нотирането сама изпяла песента пред баба Петкана, за да провери още веднъж дали няма някаква мистификация, но старицата веднага отсякла: „Да, това е песента на Левски…”

В противовес на официалната версия за гибелта на този велик българин, друг роднина на Кацарова, който бил в затвора по същото време, когато бил затворен и Левски, разказва следното:

„…Всеки ден живеехме в очакване на изпълнение присъдата на Апостола. И наистина, един ден му съобщиха, че изпълнението ще стане на следващия ден. Попитаха го има ли някакво последно желание.

- Имам – рекъл спокойно и гордо Апостола. – Желая да се измия, да облека чисти дрехи и така да отида на бесилката.”

Това негово желание било изпълнено и в деня, когато Левски бил отправен към бесилката, той бил в чисто бельо и с чисто лице. Походката му наистина била походка на героичен мъж, който не трепнал нито за секунда пред смъртта.

В думите на баба Петкана проличава всичко онова, което твърди и съзатворникът на Левски, който наскоро след това бил изпратен в Диарбекир.”

 

165 г. от рождението на Райна Княгиня (18.01.1856 г. – 29.07.1917 г.)
165 г. от рождението на Райна Княгиня (18.01.1856 г. – 29.07.1917 г.)

Райна Попгеоргиева Футекова е родена на 18 януари (6 януари стар стил) 1856 г. в Панагюрище. Като будна и интелигентна девойка, отлична ученичка, е избрана от училищното настоятелство да продължи образованието си в Девическото училище в Стара Загора и след завършването си става учителка в родния си град.

Като сръчна и опитна в изработването на бродерии Райна Попгеоргиева е избрана да ушие знамето на въстаниците в Априлското въстание и след погрома му е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана, малтретирана многократно, оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. Благодарение намесата на европейски дипломати тя е освободена и през август 1876 г. е изпратена да учи в Москва, където избира медицина и става първата българка дипломирана акушерка.

След завръщането си в България първоначално учителства най-напред в Търново, после в Панагюрище.

През 1882 г. се омъжва за Васил Дипчев, ражда петима сина, осиновява една дъщеря. През 1898 г. семейството се премества в София, защото съпругът й е избран за депутат, но година по-късно той е убит и Райна остава сама с шест деца и за да ги издържа, започва да практикува професията си на акушерка.

Дълги години тя е търсена да изражда софийските деца. Въпреки влошеното си здраве и грижата по шестте й деца тя неуморно акушира безплатно на бедните жени в Софийските квартали „Орландовци” (който дълго време е носил и нейното име) и „Малашевци”. Тя организира първите школи за здравно възпитание в тези квартали, а след откриването на Майчин дом през 1903 г. води курсове за млади акушерки.

Райна Княгиня умира на 29 юли 1917 г.

За нейната всеотдайност в работата си спомня в книгата си „Моят роден град София” Райна Костенцева:

„…Акушерството се практикуваше от стари жени, които между другото имаха и професията „бабуване”. Наричаха ги „бабици”. Малчуганите знаеха, че бабиците донасяха децата от реката. За мене е бабувала популярната на времето баба Суса, а за моя първороден син – дипломираната акушерка Райна Княгиня, известна от нашата героична история на Априлското въстание.

Моят син тежеше 5 и половина килограма и добиването му не беше така лесно. Баба Райна прояви наистина майчински грижи към мене и от време на време проплакваше. Не можех да си обясня тогава причината за този плач, но после всичко ми стана ясно. Баба Райна била обхваната от голяма жал, защото е знаела, че детето ми се ражда сираче и че няма да има щастието да види баща си. В момента на раждането аз не знаех, че мъжът ми е загинал на фронта в Балканската война. Това узнах едва след раждането, цели пет месеца след кончината му.

Необикновен човек беше Райна Попгеоргиева. Винаги усмихната, винаги готова да помогне и да утеши. Скромна, състрадателна, човеколюбива. Измина повече от половин век от нейната смърт, но аз не мога да я забравя и да я прежаля. Запазила съм за нея неувяхващ спомен – един от най-скъпите в моя живот. И сега, когато вече съм пред края на живота си, аз се прекланям пред паметта на тази безсмъртна българска героиня, понесла със стоицизъм ужаса на похотливите османски насилници само пред мисълта за милото отечество, за което бе готова да умре.

И като човек, и като акушерка тя беше изключителна. Не познавам друга като нея. След раждането идваше всеки ден да къпе бебето и да наблюдава родилката. Беше всеизвестно, че нито една от нейните родилки не заболя от шествуващата тогава родилна треска. Тя даваше ценни съвети на младите майки, акушираните деца обичаше като собствени и се грижеше за тях като същинска майка. Излишно е да говоря за необикновения й патриотизъм, който е познат на всеки що-годе просветен българин…”

 

 

143 г. от Освобождението на София – 4 януари 1878 г.
143 г. от Освобождението на София – 4 януари 1878 г.

На 4 януари София празнува 143 г. от Освобождението си от османска власт. На този ден през 1878 г. Западния отряд на руската армия начело с ген. Гурко влиза в града.

Бойните действия по превземането на София са с важно стратегическо значение за по-нататъшното настъпление на руските войски и за спечелването на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. След като успешно преминава Стара планина през Арабаконашкия проход с помощта на българите от околните села 20 хилядната руска армия командвана от генералите Гурко и Раух навлиза в Софийското поле. Срещу нея се изправя 15 хилядна турска част под командването на Осман Нури паша. Сраженията за града започват на 31 декември и до 3 януари руската армия последователно превзема близките до София села. Изправена пред реалната заплаха от обкръжение, турската армия започва бързо изтегляне в посока Перник като планира пълно изгаряне на града, взривяването на складовете с продоволствия и боеприпаси и разправа с християнското му население. Благодарение на консулите на Италия, Франция и Австро-Унгария – Виторио Позитано, Леандър Льо Ге (Леге) и Йозеф Валдхард, които отказват да напуснат София и водят преговори с османците, градът е спасен и след изтеглянето им Вито Позитано организира доброволчески отряди и пожарни команди от страна на българското население за спасяване на жителите от мародерстващи банди и за потушаване на избухналите пожари.

На 4 януари 1878 г. по обяд в София пръв влиза ген. Раух, а по-късно същия ден и ген. Гурко начело на войските си. Те са посрещнати тържествено от българското население с музика и песни, а в катедралния храм „Св. Крал“ („Св. Неделя“) е отслужен благодарствен молебен за освобождението в присъствието на двамата генерали.

Датата, на която е освободена София винаги е отбелязвана тържествено от нейните жители и за традициите в празнуването на този голям празник за софиянци, както и за хода на историческите събития съпътстващи Освобождението на София може да прочетете на страниците на сп. „Сердика“ в поместените линкове от Дигитална платформа Сердика на Столична библиотека. Повече за историята на град София ще намерите в Сектор „Краезнание и книжовно наследство”.

Снимки: Уникална фотография от Деня на Освобождението на София от турско робство 1877-1878 г. Снимка на Руския държавен архив.; Войските на ген. Гурко навлизат в София, гравюра от италианския печат.; Влизането на руските войски на ген. Гурко в София - 4 януари 1878 г., гравюра от западния печат.

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090003339

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090003397&page=1

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090006715

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090040691

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090000015

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090000207

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090000515

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090000218

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090000770

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090001404

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090001406

https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090002961

 

Игнажден!
Игнажден!
На 20 декември е Игнажден. На този ден Българската православна църквата почита Свети Игнатий, наречен още Богоносец, защото казвал, че сам носи Бог в сърцето си. От този ден започват коледните и новогодишни празници. Празникът се нарича още Млада година, Нов ден, Млад месец, Полаз или Полазовден. Свързан е и със зимното слънцестоене. Според народните поверия този ден се счита за начало и на Мръсните дни, които са от Игнажден до Богоявление и преход от старата към новата година. Народът ги нарича още „некръстени“ дни, чийто край се отбелязва с кръщението на Иисус от Йоан Предтеча. Тези дни са изпълнени с различни гадания и предсказания, както и множество магични обреди и ритуали за осигуряване на плодородие и благоденствие. Най-характерен за Игнажден е обичаят "полазване". От това кой ще влезе пръв в къщата на Игнажден се гадае каква ще бъде и следващата година. Ако той е добър човек и стопанин, то и годината ще е добра. Наричат го полазник, обсипват го с дарове за плодородие, а той благославя стопаните и къщата. Друго поверие гласи, че на Игнажден нищо не трябва да се изнася от къщи, най-вече огън, жар или сол - за да не излезе берекетът, както и не се иска и не се дава нищо назаем. Според християнските вярвания от този ден започват родилните мъки на Богородица, които продължават до Коледа, затова тези дни се наричат и “Мъчници”.
Във фонд Книжовно наследство на Столична библиотека се съхраняват книги, от които ви предлагаме да се запознаете какви са ритуалите и обичаите на Игнажден, как са отбелязвали празника в различни краища на България и с какво са свързвали този ден българите в миналото
Днес ви представяме издание от 1888 г. „Родопски старини“ от С. Шишков и Ив. Енчев-Видю.
Пожелаваме ви здраве, берекет и много късмет и с усмивка ви каним да „полазите“ в Столична библиотека, за да си пожелаем още една успешна година заедно.
Св. Николай
Св. Николай

Никулден – 6 декември. Емоционално свързван с дните на Варвара и Сава, той е своеобразна кулминация на предпразничната новогодишна обредност.

 

Никулден е един от важните православни празници. Посветен е на свети Николай Мирликийски, който се почита като избавител на пленниците и покровител на моряците, пътешествениците, търговците и банкерите.

Празникът се отбелязва на 6 декември. 

На 6 декември Българската православна църква отбелязва празника на Свети Никола (Hикулден). Св. Никола е роден в гр. Патара. Според преданията той е човекът, който незабелязано подхвърля кесии със злато в дома на обеднял баща и той омъжва трите си дъщери. На него се приписват и много чудеса, избавящи моряците и пътуващите по море от водните стихии. Умира през 342 г. в гр. Мира, Ликия, в югозападна Мала Азия. През 1087 г. мощите на св. Никола̀ са пренесени в БариИталия, където се намират и сега, съхранявани в построена за целта базилика, наречена на името на светеца.

В българската православна традиция светецът Николай, чието име означава „Побеждаващ“, се почита и като патрон на рибарите. Според народно-християнския мит за подялбата на света, нему се паднали моретата, реките, езерата. Той е господар на целия подводен свят – рибите и водните демони. На този ден се украсяват коледните елхи, а на трапезата се поднася риба, чието тяло е покрито с люспи (най-често това е пълнен шаран).

равославната църква почита днес паметта на Св. Николай Мирликийски Чудотворец. Празникът е наричан от народа Никулден. Св. Николай е един от най-почитаните християнски светци. Покровител е на моряците и рибарите, морските специалисти (капитани, инженери, докери, боцмани и др.),  банките и банкерите.

Николай Мирликийски е роден през III в. в Патара, днешна Мала Азия. След праведен монашески живот е избран за архиепископ на град Мир, Ликийска област. Умира през 342 г. Мощите на светеца днес се пазят в италианския град Бари. През целия си живот Св. Николай помага на страдащите, защитавал невинните, укрепва слабите със словото на истината и вярата.

Според народните вярвания светецът причинява бурите и ураганите в морето, и затова на Никулден всички гемии спират да се движат. Подрежда се празнична трапеза, на която задължително се поднася специално ястие – рибник, приготвено от прясна риба, най-често шаран, като курбан за преживяно нещастие, избегната беда или просто за здраве и благополучие на къщата.

Култът към Св. Николай – като покровител на моряците и рибарите, прониква рано в българските земи. В народните вярвания светецът плава на златен кораб, който винаги пристига там, където имат нужда от чудотворната му десница. На него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии, и да спасява изпадналите в беда сиромаси.

На Никулден завършва и сезонът на есенния риболов, който се отбелязва с угощение и почерпка от рибарите и търговците на риба. На този ден става разделянето на спечеленото през сезона. Поверието гласи, че когато се прави нова лодка, в нея трябва да се вгради икона на Св. Николай. Вярва се, че тя пази лодката от бурите и ветровете. С иконата на светеца жените на рибарите излизали при морска буря на брега и я потапяли до три пъти във водата, като заклинание да се върнат мъжете им живи и здрави.

Един от най-тачените и обичани в България зимни празници – Никулден – е считан за празник на моряците, пътешествениците, рибарите, авантюристите, както и на банкерите. Освен празник на морето, той се счита и за празник на семейството, тъй като светецът е покровител на рода и семейството.

Николай е живял в 3-ти век по времето на император Константин Велики. Роден през 270 година, той бил провъзгласен от императора за архиепископ и взел участие в Никейския църковен събор, който бил първият вселенски събор. Легендите гласят, че е морски чудотворец, способен да спаси моряци и кораби от корабокрушение.

Светецът Николай Чудотворец се почита не само у нас, но и в редица други държави, като в източноправославната църква култът към него се доближава по значимост до поклонението на Дева Мария и дори на Христос.

Никулден е празник, в който се преплитат християнски с езически обичаи. От една страна светецът Николай е добродетелен християнин, а от друга – наподобява езическия бог Посейдон.

Празникът на Свети Николай се чества именно на 6 декември, защото на тази дата през 343 г. свети Николай умира.

Денят на Св. Никола е празник с много веселба и песни. На него се канят роднини, съседи, кумове и приятели. На този ден задължителен елемент на празничната трапеза е шаранът, тъй като според легендите шаранът е рибата, която слугува на светеца.

За празничната трапеза се приготвя ястието „Рибник“, което представлява шаран, пълнен с булгур, ориз, лук и орехи. По селата този български празник се нарича още и „Рибена черква“, „Мокри Свети Никола“ или „Рибни Свети Никола“. Освен обредни хлябове и ястия от риба, трапезата на Никулден трябва да включва боб, чушки, постни сарми, варена царевица, жито и други постни храни.

Обедната трапеза трябва да е осветена в църквата, след което къшеи от обредните хлябовете трябва да се раздадат на съседите, за да се запазят добрите взаимоотношения. Рибникът, питите и останалите храни на Никулден трябва да останат на трапезата до вечерта, без да се раздига масата, за да са на постоянно разположение на гостите. Вечерта рибата трябва да се изяде докрай.

Шаранът в това ястие е обвит с квасено тесто. След като свещеникът го прикади, той по традиция взема опашката му. След като хората изядат никулденския шаран, костите му не бива да се хвърлят, а се изгарят и пепелта се заравя в земята за плодородие и семейно благополучие или се пуска в реката.

В главата на шарана се намира кост с формата на кръст, която се смята за изключително лековита. Майките на бебенца пришиват тази кост към шапчиците или дрешките, които слагат на децата си, като вярват, че така ще ги предпазят от уроки.

  • Първата риба, уловена от рибари на Никулден, задължително трябва да бъде изядена от рибаря, който я е хванал.
  • На Никулден не трябва да се плава в открито море. На този ден всички плавателни средства спират, за да почетат светеца.
  • При почистване на люспите на рибата, домакинята трябва да внимава те да не паднат на земята. Народното поверие гласи, че който ги настъпи, се разболява и умира.
  • От друга страна, ако най-големите люспи от шарана се сложат в портмонето или портфейла, те ще носят пари на семейството през цялата година.
  • При строежа на нова лодка или кораб иконата на Свети Николай трябва да бъде вградена в стените, за да пази плавателния съд от ветровете и бурите.
  • Задължителен елемент в обредността през този ден е приготвянето на риба, чието тяло е покрито с люспи. Най-често това е шаран, тъй като според поверието шаранът е "слуга на Св. Никола". Веднъж, когато светецът плувал с лодката си в морето, силни вълни пропукали пода й. Св. Никола хванал един шаран и с него запушил пукнатината. Така спасил от удавяне своите спътници. Затова има обичай да се жертва шаран в чест на светеца. На този ден всеки православен трябва да хапне риба. Затова и народът казва: "На Никулден човек трябва да си почопли зъбите с рибя кост, макар и от боклука да я вземе".
  • Когато се приготвя шаранът или друга риба с люспи (мряна, платика), люспите не бива да се търкалят по земята и никой не бива да стъпва по тях, за да не го сполети беда. Костите на никулденския шаран не се изхвърлят, а се изгарят, закопават в земята или се пускат в реката – вярва се, че така ще се опази и умножи плодородието и семейното благополучие. Костта от темето на шарана, която е във формата на кръст и се нарича ”кръхче”, възрастните жени пришивали на капиците на децата, за да ги пази от зли сили и уроки.
  • На Никулден на трапезата освен рибник и обредни хлябове, трябва да има и постни ястия: варена царевица, жито, постни сърми, чушки, боб.
  • Според поверието Свети Никола носи първият сняг - разтърсва дългата си бяла брада и от нея се изсипват първите снежинки. Ако на Никулден се появи скреж, това е добре за зърнените култури. Известна е поговорката: "Днес му е денят, утре му е снегът".На Никулден се правят предсказания за времето и бъдещата реколта.
  • Св. Никола се смята покровител на семейството и рода, пазител на дома, имота и стоката. За свой патрон го почитат рибари, търговци, кираджии, воденичари, ловджии, банкери.

 

 

Български празници и обичаи
Български празници и обичаи

На 5 декември православната църква чества преподобни Сава Освещени. Той е роден през IV век в аристократично семейство в Кападокия (Мала Азия) като на 18 г. става монах, а по-късно и отшелник в пустинните местности край река Йордан. С наследството, което получава след смъртта на родителите си построява множество болници и манастири като един от манастирите до град Йерусалим носи неговото име и през средновековие е бил средище на активна книжовна дейност и задължителна спирка за всички тръгнали на поклонение в Светите земи.

В българските фолклорни традиции св. Сава обаче най-често е жена – сестра на Варвара и Никола, покровителка на чумата, като се вярвало, че тя „засява” болестите по хората, за което битувал изразът: „Варвара заварява болестите, а Сава ги разсява”. Двете се почитали и като светици, чиято мисия била да се грижат за здравето на децата. Възприемали ги и като орисници, които имат пръст в съдбата на новородените. Считали, че Сава е по-добрата и винаги върви на крачка след Варвара.

Савинден се свързвал с магическото време, когато гадателки и баячки правели магии и заклинания, най-често за задомяване и против безплодие. По тайна доба се събирали девойки за женене, като всяка носела торба с брашно и сито и заедно с гадателките отивали на тайно място и докато момите пресявали брашното, възрастните жени ги учели как да държат ситото изправено, как да си изберат подходящ съпруг, как да се задомят щастливо и да си родят здрави деца.

На този ден бездетните булки изпълнявали ритуал за плодовитост заедно с най-старата жена в дома като правели обреден хляб, за който започвали да пресяват брашното с обърнато наопаки сито, а най-старата жена казвала: „Обърни, чедо, ситото, че да ти се обърне корема”. Вярвало, че след като се раздаде на кръстопът хлябът до година невестата ще добие рожба.

Според други народни предания Сава (в качеството си на жена) е свързана с царството на мъртвите и света на болестите, затова на този ден жените на някои места ходели на гробища, палели свещи, приготвяли в чест на мъртвите варено жито и го раздавали за помен с хляб и ябълки.

В някои райони на страната денят се празнувал за сечено и порязано и затова се спазвала забрана да не се пипат остри предмети, а на други места чествали празника като на светец – мъж, покровител на вълците (вълчи пастир).

Обредните практики за празника на св. Сава са сходни с тези за празника на св. Варвара, защото се счита, че двете сестри подготвят всичко за деня на брат им Никола, за което народната поговорка гласи: „Варвара вари, Сава пече, Никола иде с голямата лъжица и гости гощава” и на този ден се подготвя Никулденската трапеза.

 

 

 

         

 

Български празници и обичаи
Български празници и обичаи

Уважаеми читатели,

За съжаление ситуацията, в която сме поставени всички не позволява да се срещаме в любимата ни библиотека, но ние Вашите библиотекари мислим за Вас и ще се стремим да обогатяваме Вашите знания и да предизвикваме любопитството и интереса Ви представяйки на вниманието Ви материали от фонда на сектор „Краезнание и Книжовно наследство”.

В българския фолклорен календар месец декември е изпълнен с множество празници, които са част от нашите вярвания, традиции и обичаи. Празници, които съчетават в себе си православната вяра и езическите обреди и изпълват студения месец с топлина и уют.

Представяме на Вашето внимание малка част от нашите книги посветени на празничния календар и ви предлагаме любопитна информация  за първите големи празници, които се честват на 4, 5 и 6 декември – Св. Варвара, Св. Сава и Св. Никола.

В българската фолклорна традиция Варвара и Сава са две сестри, а Никола е техния брат. За тях нашия народ има поговорка: „Варвара вари, Сава пече, Никола гости посреща”.

 

 

 

Въведение Богородичнo
Въведение Богородичнo

На 21 ноември православната църква чества един от най–големите християнски празници Въведение на Пресвета Богородица в храма (Въведение Богородично). Според преданието Мария била обречена от родителите си на Бог още от рождението си и когато навършила три години те я завели в Йерусалимския храм. Светата Дева била поставена на първото стъпало и за почуда на всички, неподдържана от никого, тя се изкачила свободно по 15-те стъпала към храма и се спряла на най-горното, където я посрещнал първосвещеник Захария – бащата на св. Йоан Кръстител, който я благословил и въвел в храма, за да служи на Господ и да се подготвя за великото си предназначение на Божия майка.

В българските традиции празникът се чествал в много ограничен кръг – само от родителите и ония от децата им, които не са встъпили в брак. Всички те отивали заедно в храма, за да измолят за семейството си здраве и благоволение и след това в дома си отбелязвали празника с обща трапеза, която символизирала здравата връзка помежду им в семейството. Масата оставяли неразтребена, за да дойде Богородица през нощта, да хапне и да благослови семейството им.

С решение на Светия синод на Българската православна църква от 1929 г. празникът Въведение богородично в България се чества и като Ден на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж, като замисълът е това да бъде ден, който да напомня на родителите и учителите за духовните им задължения да възпитават децата в добродетелен живот, така че да обикнат Бога и ближните си. Този ден бил неучебен, децата се водят в църквата за света литургия, представяли се пред Бога за въвеждане в христовото учение, приучване на благочестие, послушание и чистота на нравите.

В София два храма носят името на празника: единият е църквата „Въведение Богородично” в кв. „Дружба” (снимка 1), а другият е параклисът „Въведение Богородично” в двора на Националния комплекс по култура в кв. „Горна баня” (снимка 2)

 

Свети великомъченик Мина – покровител на семейството
Свети великомъченик Мина – покровител на семейството

Свети великомъченик Мина – покровител на семейството.

На 11 ноември Църквата почита паметта на Свети великомъченик Мина. Той е египтянин,служил в римската войска в град Котуан по времето на императорите Диоклетиан и Максимилиан, най-жестоките гонители на християните. Св. Мина загинал мъченически за християнската вяра, защото отказал да принесе жертва на езическите идоли. Мощите на светеца са пренесени в храм на негово име в родния му град Александрия.

Името му означава "месечина, луна". Свети Мина е покровител на сираците и бездомните.

Смята се за патрон и покровител на всички народни лечители, знахари, войни, както и на хората, поели на дълъг път. Св. Мина закриля и жените.

Днес ви разказваме за Обрадовски манастир „Свети великомъченик Мина”, намиращ се в близост до София. Материалите са публикувани в книгата „Софийската мала Света гора”, автор Валентина Динева. Част от фонд „Краезнание” на Столична библиотека.

 

 

 

183 години от рождението на Васил Левски
183 години от рождението на Васил Левски

18 юли 1837 г. в Карлово е роден Васил Иванов Кунчев.Представяме ви писмо на С. Гълъбов до Захари Стоянов писано на 10 март 1885 г., в което се разказват нови и малко познати факти от живота на Васил Левски. 

Писмото е публикувано в сп. "Сердика", 1940 г. част от фонд „Краезнание " на Столична библиотека. https://serdica.libsofia.bg/bg/lister.php?iid=DO-090000283

 

Софийски акценти - на този ден 29.06
Софийски акценти - на този ден 29.06

Петровден и Денят на розите в стара София

 

... За борба против тази социална беда (туберкулозата бел. ред.) в София се организираше най-веселият, най-шумният и най-пъстрият празник. Тoва бе Денят на розите, празнуван всяка година на 12 юли (29 юни) - Петровден. Това беше истински розов карнавал. Девойки и младежи с касички обикаляха улиците на града и закачваха книжни розички по гърдите на софиянци, които пускаха в розовите тенекиени кутии монети. Някъде по обед по централните улици минаваше "Парадът на розите". Розички, розички на обръчи, на големи дъги, посред шум и веселие, в поток от файтони и автомобили, препълнени с дечица в бели роклички и розови венчета на главите. И колелетата на автомобилите, файтоните, велосипедите се окичваха с малки книжни розички. Колела, колела, розови колела кръжаха навсякъде.

 

Петър Мирчев, София от завчера

 

Повече за традиционните и календарни празници в София може да намерите в книгата "Празници в София", издание на сектор "Краезнание", Столична библиотека.

Софийски акценти - Архитект Никола Лазаров
Софийски акценти - Архитект Никола Лазаров

Никола Лазаров завършва архитектура като държавен стипендиант в Париж. Започва работа като архитект по поддръжка на правителствените здания в княжеството. Довършва сградата на Военния клуб, Театър „Нова Америка“ (на бул. „Христо Ботев“) в София, двореца Врана, Българската централна кооперативна банка (ул. „Иван Вазов“ №1), Софийската окръжна палата (Министерство на земеделието). Помага по изграждането на Ректората. По- късно открива в София частно архитектурно бюро и проектира над 60 забележителни сгради в София: Къща на д-р Димитър Моллов, пл. „Народно събрание“ №11, къщи на Юлиан и Иван Парушеви, бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“ №159 и №161, доходно здание на Сабат Фархи, София, ул. „Алабин“ №38, къща на Стефан Ватев, ул. „Кузман Шапкарев“ №1, къща с казино на Христо Гендович, ул. „Дякон Игнатий“ №7, къща на Рачо Димчев, ул. „Дунав“ №5, къща на Коста Балабанов, ул. „Граф Игнатиев“ №2, къща на Киро Стефанов, ул. „Париж“ №1, къщи близнаци за дъщерите на Христо Ковачев, бул. „Дондуков“ №35.

Проектира и много обекти в цялата страна – банята в Плевен, читалището в Стара Загора. Негово дело са Паметникът на освободителите и Паметникът на загиналите в Сръбско-българската война в Русе. Заедно с архитект Херман Майер доизгражда двореца Евксиноград. Никола Лазаров има силно присъствие в архитектурната среда на град Варна.

 

Роден е на 1 април 1870 г. в Карлово. Умира на 14 юни 1942 г. в София.

Софийски Акценти - Читалнята на Столична библиотека
Софийски Акценти - Читалнята на Столична библиотека

Читалнята през 1938 г. Помещаваща се в шестстаен апартамент на първия етаж на ул. "Мария Луиза" 47 срещу кино "Модерен театър". Има две читални, две стаи за фонда, кабинет за уредника, една канцелария за персонала - библиотекар-деловодител и библиотечен пазител. През 1939 г. фонда на Библиотеката е 13 400 тома, 25 243 посещения и 26 203 заети библиотечни материали. Повече за историята на най-голямата обществена библиотека в България може да прочетете в книгата "Адрес Столична библиотека", издание на сектор "Краезнание" на Столична библиотека.

Софийски акценти - на този ден 12.06
Софийски акценти - на този ден 12.06

"Това е театърът за зрителите с изискан вкус" (Татяна Лолова).

На 12 юни 1965 г. е основан „Театър 199” в София. Наречен е така заради броя на местата, с които разполага тогава. Има една камерна зала, която след няколко ремонта, за по-голям комфорт на посетителите, сегa разполага със 169 зрителски места. На тази сцена са поставяли едни от най-елитните режисьори, а десетки емблематични роли са изиграли най-талантливите за своето време артисти. След смъртта на дългогодишния си директор Валентин Стойчев през 2007 г. театърът приема неговото име. Театърът е носител на две награди на Министерство на културата – през 2014 и 2018 г. Първата постановка на театъра е „Майка земя” – сценична композиция по повестта на Чингиз Айтматов. От 2005 г. "Театър 199" обявява конкурс за камерна пиеса на съвременна тематика на името на актрисата Славка Славова. Пространството пред театъра също е любимо място за софиянци и гости на столицата. Причината е Стената на славата „199 стъпки към успеха“. На първата по рода си алея на славата в България са увековечени отпечатъците на едни от най-известните български артисти играли на сцената на „сакралното мазе“. Отскоро пред театъра са поставени и пейки, на които са изписани цитати от популярни пиеси. 

Софийски акценти - на този ден 10.06

На 10.06.1855 г. в София избухва чумна епидемия. От това време е останала песен: „София чума мори.За два дена – двеста гробове, а за неделя илядо." Лекували се с чесън и оцет, с кръвопускане. От Корубагалар беряли билката „бабиче"(червено подъбиче), от която правели настойка за пиене.

На картата е отбелязано старото християнско гробище, което се е намирало на мястото на днешното Министерство на земеделието, бившата окръжна палата

Ценните книги в Столичната библиотека
Ценните книги в Столичната библиотека

Справочен енциклопедически речник от библиотеката на Денкоглу

 

Ив. Н. Денкоглу е един от най-щедрите благодетели в предосвобожденска България и най-вече на град София. Със свои средства (30 хил. гроша) през 1849 г. построява училище в София в двора на църквата „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“), за което през следващите години нееднократно изпраща учебни помагала – географски карти, глобуси и руски книги. При идването си в България през 1857 г. осигурява допълнителни суми за неговото ремонтиране и разширяване. Цялата си библиотеката от около 600 тома Ив. Денкоглу оставя също на софийските училища. По време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. училището в двора на храма „Св. Неделя“ е превърнато в турска военна болница, която изгаря. Но книгите от училищната библиотека са пренесени преди това в дома на софийския първенец Хаджи Мано Стоянов и така са спасени. След Освобождението те служат за основа на Народната библиотека, без да бъдат дарени и инвентирани, само временно съхранени. След 1883 г. са върнати отново на училището, където се съхраняват в отделно помещение. През 1942 г. комисия от библиотекари от Столичната библиотека подбира от училищните библиотеки в града по-ценни издания, за да бъдат съхранявани и запазени, а и ползвани от повече читатели. Сред тях е и библиотеката на Иван Денкоглу, която според описа от Народната библиотека възлиза на 1176 тома (В. Йорданов История на Народната библиотека в София 1930 г. с. 57). За съжаление по време на бомбардировките през 1944 г. сградата на библиотеката на пл. „Бански“ изгаря заедно с 40 000 книги, които не са евакуирани. Сред тях са и книгите, дарени от Денкоглу. През 2019 във фонда на Столичната библиотека беше намерен запазен екземпляр от сбирката „Денкоглу“ – том 12 от „Справочный энциклопедическiй словарь“, С. Петербургъ, 1847 – 1855 г., издание К. Край., под редакцията на А. Старчевски. Само по себе си това издание е интересно, тъй като това е първата руска енциклопедия отпечатана в цялост. Интересен е и фактът, че томовете не са издавани последователно и така т. 12 е от 1847 г., а т. 4 и т. 9 ч. II са от 1855 г., т. 7 от 1853 г. Според спомените на Величко Вълчев и Елка Симеонова, работили в Библиотеката през 1944 г., и тогавашния директор, книгите, оцелели по време на пожара, са справочниците (евакуирани в с. Драгалевци), новите книги, книгите у читатели, една малка част по чудо запазена на тавана на библиотеката и друга в мазето на близка сграда – общо около 10 000 тома. Намереният том явно е една от тези книги, съхраняван в основното книгохранилище на Столичната библиотека.

Снимка на Апостола в Османския архив в Истанбул
Снимка на Апостола в Османския архив в Истанбул

По случай 146 години от гибелта на Васил Левски ви показваме негова снимка, открита през 2018 г. в Османския архив в Истанбул. Турски експерти съобщават на българските си колеги, че в архива се намират документи за дейността на Апостола. Виктор Комбов, уредник в музея в Ловеч, работи в архива и освен снимката показва и екземпляр от Устав на Българския революционен таен комитет, отпечатан в Женева през 1872 г. Според специалистите новооткритата снимка на Левски най-много се доближава до познатия негов овален портрет, направен във фотоателие в Букурещ през 1872 г. Вероятно тази фотография е използвана от властите за издирването на Левски, защото на гърба й има следното описание: „Със среден ръст, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.“ Това описание съвпада с описанието, което дава пред властите през октомври 1872 г. съратникът на Левски Иван Фурнаджиев.

141 години свободна София
141 години свободна София

Представяме ви статията „Освобождението на София. По пътя на мирни дипломатически преговори“ от Димитър Йоцов /бивш генерален консул/, публикувана в сп. Сердика, 1939 г., част от Дигиталната платформа „Сердика“ на Столична библиотека.

Коледните обичаи в софийско през XIX век
Коледните обичаи в софийско през XIX век

Публикуваме оригиналния текст на спомен, записан в „Сборник за народни умотворения“ от 1889 г. от Хр. П. Константинов, който разказва за приготовленията и коледуването в Горна баня.

145 години от гибелта на Васил Левски
145 години от гибелта на Васил Левски

Откъс от предговора на книгата на Стоян Заимов „Васил Левски-Дяконът: Кратка биография, написана по повод откривание памятника“ С., печ. Хр. Олчев, 1897 г.

123 години от рождението на Гео Милев
123 години от рождението на Гео Милев

На днешния ден през 1895 г. в Стара Загора е роден Гео Милев. Едва дванадесетгодишен като ученик съставя ръкописни вестници и сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език. Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911 – 1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912 – 1914), където слуша лекции философия. През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия“.

Първо ли е първото стихотворение на Христо Ботев
Първо ли е първото стихотворение на Христо Ботев

170 години от рождението на поета

 

Години наред Ботевото поетично творчество буди не само изследователски интерес, но и много спорове – за авторство, влияния, година на написване и публикуване, стойност и автентичност на редакциите. Първите тълкования са на Захари Стоянов, д-р Кр. Кръстев, Д. Т. Страшимиров и Иван Клинчаров, които се позовават на запазения бележник на Хр. Ботев, сведения и спомени на негови съвременници. В Столична библиотека се пази издание от 1946 г., в което са събрани стиховете на Ботев под редакцията и с коментари на Ал. Бурмов. Авторът прави обширни съпоставки на различни свидетелства, за да разгледа „всички въпроси около повода и възникването на стихотворенията”.

Един от най-разпалените спорове е за първото стихотворение на Ботев. Според Д. Т. Страшимиров това е „Хайдути”, като го датира „1865, от Одеса” и прави и догатка, че Ботев е написал „Майце си” през 1867 г. в Калофер, преди да напусне завинаги родното си място. Киро Тулешков – дългогодишен приятел на Хр. Ботев от Одеса – не оспорва година, но „с яден тон” твърди, че „Майце си” е написано по-рано. Ал. Бурмов цитира спомените му, писани през 90-те години на XIX в., част от които се пазят в Народна библиотека. „Песента „Ти ли си, мале тъй жално пела” Ботев още същата неделя, юний 1864 год., я прати в Цариград на П. Р. Славейков, за да я публикува в издаваемия тогава хумористически вестник „Гайда”. В подкрепа на твърдението на Тулешков е и съобщението, което прави П. П. Славейков в статията си „Българската поезия преди и сега”. „Майце си” едва ли не най-издържаната песен на Ботев, печатана в „Гайда”, г. III, бр.19 е поправена от Славейкова. В Стара Загора, заедно с книжата на Славейкова, изгоря и една тетрадка с Ботеви песни, пратени Славейкову за преглед".

140 години от освобождението на София
140 години от освобождението на София

На 4 януари 2018 г. се навършват 140 години от освобождението на София от турско робство. Всяка година на този ден в катедралния храм „Св. Неделя” се отслужва заупокойна служба в памет на загиналите и благодарствен молебен, така както това се е случило на 23 декември (стар стил) 1878 г. На този ден, по обед, първи в София навлизат руските части, предвождани от ген. Раух.  По-късно ген. Гурко е посрещнат в тогавашните покрайнини на града, близо до църквата „Св. София”.

Тържественият парад е на площада пред църквата „Св. Неделя”, където генералът отговаря на поздравленията, а след това присъства на църковната служба. Генералът дарява на църквата чудотворната икона на пресвета Богородица „Радост за всички скърбящи”, която го е придружавала в битките.Тази икона е особено популярна в Русия, защото се вярва, че всички нейни копия вършат чудеса и носят избавление. И до днес иконата може да се види вдясно от централния вход на храма. Подобно на руската от Воронеж, тя е с богат обков и скъпоценни камъни. Обичайно Богородица е изобразена в цял ръст, заобиколена от ангели и страдащи хора, получили изцеление от чудодейната й сила. Този дар на ген. Гурко като че ли е символ на избавлението на София от мъките на вековното робство, на радостта за свободата.

Яворов в спомените на двете си сестри
Яворов в  спомените на  двете си сестри

През 2018 г. се навършват 140 години от рождението на П. К. Яворов. Ще ви представим личността на големия ни поет чрез спомените на негови близки, съвременници и съратници. За първите години от живота му разказват двете му сестри.

Мина Крачолова

 „Той се е родил на 1 януари, Нова година, тъкмо когато е започнало да бие клепалото. Когато се родил, баба ни по баща е казала, че той прилича на баща му. Настоявала да го кръстят на баща му, когото много обичала, Стоян, но кумът е наложил своето и го кръстил на него си Пейчо. Като пеленаче нарядко са го чували да заплаче. …До двете си години не е можел да приказва. Майка ни плачела и му се молела да продума, а той гледал нажалено.

Той до седмата си година не излизаше без мама на улицата. Седи при нея и я накарва да му пее юнашки песни и да му разказва как турците бесели българите. Тя му разказва и се просълзява, той я утешава: - Недей плака, аз ще ги изколя.

Когато стана Съединението, дохожда в Чирпан Панайот Хитов. Той е бил при баща ми в дюкяна. Чува, че този е войводата Панайот Хитов, отива при него, хваща го за ръката и му вика: - Добре дошъл, дядо Панайоте. Той го пита: - Растеш ли, бе комита? И така задружно ходят по улиците. Баща ми се чуди как е направил това, като е толкоз срамежлив”.

Екатерина Найденова

„Така растеше той, скрит в себе си – скрит за околните. Той бягаше от света.

Юноша е. Той се въодушевлява от един християнски социализъм – без революция, без кърви. В името на човещината мечтае за една правда над угнетените и оскърбените.

Чиновник е. Той не свърта пара от заплатата си. Живее оскъдно, защото малката си заплата дели за другари, помага им да си вземат образованието”.

Мина Крачолова

„Един наш братовчед го убеди да постъпи телеграфист. Като постоя една седмица, захвана да му харесва, понеже имал свободно време за четене. За всичките пари купуваше книги – български и руски. Щом не е дежурен, цял ден стои над книгата и нощя до полунощ. Спусна дълга коса, която захвана да достига до раменете му”.

Екатерина Найденова

„В София той окончателно прегръща македонските борби. Поетът е оставен на заден план. Със свито сърце заследих дейността му, защото аз познавах брата си – знаех, че беззаветно отдава душата си на Македония”.

Бъдни вечер в София през 1860 г.
Бъдни вечер в София през 1860 г.
Публикуваме оригиналния текст на статията на Сава Филаретов – просветен деец и общественик през Възраждането, в която са описани традициите при празнуването на Коледните празници в Софийско в средата на XIX век. Статията е отпечатана в първа годишнина на издавания от Георги Сава Раковски вестник „Дунавски лебед” .
Предлаганият откъс представя София в навечерието на християнския празник. Градът e изпълнен с повече движение по улиците, чаршиите, дюкяните и къщите. Търговията върви, всичко изглежда някак по-празнично. Филаретов преразказва пазарлъка между един шоп от софийските села и купувач. Като хвали стоката си, селянинът не пропуска да се присмее на продажните владици.
Честит Ден на народните будители!
Честит Ден на народните будители!

  „Общъ трудъ” – Привременно книжевно списание, уреждано и издавано при Болградското централно училище от Теодоси Икономов. Списанието излиза през 1868 г. в три книжки. В Столична библиотека се съхраняват две от тях, като част от дарената ни библиотека на д-р Константин Стоилов. Списанието помества стихове, народни песни, приказки, разкази, методически статии за възпитанието и обучението, любопитни новини. В бр.2 е отпечатана „Програма за събиране на устна народна словестност и местни наречия”. Сред сътрудниците са Райко Жинзифов, Добри Войников, Цани Гинчев, Никола Козлев, Петко Тодорович.

   В уводната редакционна статия се казва: „В нашия век най-яка, непоклатена основа за сяко едно общество, за цял един народ – е образованието, просвещението. Придружено с християнски-нравсвеното отрастване и развитие на чловека, само то е в сила да издигне и постави един народ на стъпка от постоянно усъвръшенствувание – земното щастие наше.” Думи актуални и за нашето съвремие и за днешния Ден на народните будители.

Обесването на Васил Левски Откъс от книгата на поп Минчо Кънчев „Видрица”
Обесването на Васил Левски Откъс от книгата на поп Минчо Кънчев „Видрица”

Овчарят казал: ,,Аз съм Левски, когото от два месеца насам правителството търси.”

Търновският паша телеграфически обадил на Кючук Саиб  паша приятната новина. Царският комисар телеграфически заповядал под силен конвой да се изпроводи от Търново в София хванатия в Къкринското ханче овчарин. Петдесет конни стражари са провождали Кешеш Първана (Левски). На всяка станция раните на Левски премивали и превързвали, но от големия студ раните се подлютили: с дясното си ухо Левски оглушал и лявата му ръка от рани онемяла.

Новата 1873 г. Левски посрещнал в Плевенската тъмница. На 5-й януарий 1873 г. докараха Левски пред софийските военни казарми. Заптиите го снеха от колата, та го туриха в една тясна стаичка. Софийци заговорили: баш комитата докарали и в казармите затворили…

Богоявление в село Бистрица. Лични спомени на Драгомир Котев от 20-30-те години на XX в.
Богоявление в село Бистрица. Лични спомени на Драгомир Котев от 20-30-те години на XX в.

 

Йордановден. Водици

6 януари (19 януари)

Св. Богоявление

 

На 18.01 (деня преди Богоявление по стар стил, бел. ред) е строг пост. Пости се за кръст. Сутринта в църква се прави водосвет (велик). Водата се разгребваше за в къщи, а част от нея взимаха „гяците” – млади хора, които знаят тропари на Богоявление и тръгват да ръсят по цялото село. Даряваха ги с колаци, свинско месо, дребни пари и др. Приходът беше за църквата.  За разлика от много други места, тук, и по много стара традиция ръсеха гяци, а не свещеникът, който в това време посещава само Карчината махала. Единият гяк носи дисагите и котлето, а другият носи кръста, пеят и ръсят. Светената вода от тоя ден нашенци я наричат „язма”. В някои домове си слагаха кръст т.е. кръстът остава на масата, докато гяците хапнат и пийнат, а после продължават.

На Водици (Йордановден), след нощната литургия, точно на разсъмване се излизаше на сред село на реката. Тук се извършва Велик водосвет на „гьоло” за здраве. Всеки се ръси и взема от „язмата” за в къщи за здраве. През деня, тук наблизо се играеше хоро и от време на време някой младоженик или именяк – Йордан, биваше вкаран от 4-5 души роднини или приятели в реката за здраве, безразлично колко е студено. Това веселие продължава целия ден. Ако на попа по кръста и китката има лед, значи че годината ще е здрава и плодородна.

На Ивановден се ходи на Ивановци на имен ден, къпят ги в гьола за здраве със същото веселие и закачливост.

 

Текстът е откъс от книгата „Празници в София”, издание на Столична библиотека

Освобождението на София

         Навършват се 139 години от освобождението на София. В статия от декември 1927 г. във в.  "Отечество", орган на запасните офицери, Цветан Стоянов разказва за това важно събитие.
        "23 декември (4.01) бил последният ден на турското господство в София. През тоя ден в града настъпила страшна бъркотия. Страшен глъч и хаос настанал по Княжевското шосе (бул. ,"Цар Борис III"): в пълно безредие тук се размесили хора, коне и коли; цялата тази паплач от войници и обози нервна, уплашена, изморена, бяга към Кюстендил. Трагична, но заслужена съдба на един тираничен петвековен завоевател, живял в леност и лекомислие, в паразитизъм. Сега тоя ленив господар бягаше позорно, погнат от ножа на братята освободители, които от Саранци до Враждебна оставиха костите на   хиляди руски синове по Софийското поле."

         Непосредствено след Освободителната война в Санкт Петербург през 1879 г. е отпечатан "Сборник военных расказов, составленных офицерами – участниками войны 1877-1878 г." в шест тома. В него са поместени спомени на участници в боевете. За съжаление повечето от материалите са поместени без автор и малка част от тях са преведени. Ето някои от анонимните свидетелства за освобождението на София.

       "Беше 23 декември. Сутринта всички говореха, че утре ще атакуваме София. …Към 11 часа събръхме се да закусваме. Изведнаж по целия чифлик се разнесе викът: "Оседлавай! Оседлавай!". Отначало, разбира се, изплашихме се малко: ние бяхме на 5 версти от София, където предполагахме, че има двайсетхилядна армия, а с нас беше само конвоят на Гурко. Не бях успял да облека палтото си и да изляза, когато се чу друг вик: "Превзехме София, турците избягаха!". Започнахме да се поздравляваме и чакахме с нетърпение кога Гурко ще отиде в града.  Измина още един мъчителен час, докато се получи официално съобщение за превземането на София. Гурко тръгна и ние се присъединихме към него. 5 версти до София ние яздехме в тръст и галоп. Отдавна неподковаваните коне силно се плъзгаха. Но в радостта си не забелязвахме нищо. Самото влизане в града ще опиша друг път".

       Друг офицер ни дава сведения за навлизането на руските войски в града. "Тогава генерал Раух заповяда на войските си да настъпят към града. Начело вървяха казаците и един ескадрон от Гродненския хусарски полк. Денят беше ясен, но мразовит. Русите влязоха в града към 2 ч. след обед. По това време София имаше изглед на източен град с многобройните си джамии, тесни и криви улици и разновидни къщи." Самият генерал Раух също пише в спомените си: "Руската войска беше посрещната от българското духовенство и жителите на град София, събрани на тълпи, при влизането в града. Раздаваха се оглушителни викове "ура", жените хвърляха по пътя клонки, подаваха хляб на войниците и други подобни. Полковете влязоха в старинния славянски град с развети знамена. След влизането на генерал Гурко беше отслужен тържествен молебен в катедралната църква."

Мартеницата в София и Софийско
Мартеницата в София и Софийско

  Символиката на мартеницата е насочена в две посоки – да предпазва от зли сили, уроки и беди и същевременно да носи здраве, сила и плодовитост. Нашите предци са я изработвали от вълнена или памучна прежда, усукана наляво. Тя е червена или многоцветна – от три до седем цвята. Червената мартеница е отличителна за селищата на югоизток от София, най-вече за село Пасарел. Старинна е и мартеницата в бяло и червено, която се среща в селата Локорско, Кътина и град Нови Искър. В селищата край планините Витоша, Люлин и Плана е червена, бяла и синя. В Бусманци цветовете са червен и син, в Казичене – червен, бял и светлосин, във Владая – червен, бял и жълт, в Световрачене – червен, бял и теменужен, във Войняговци – червен, бял, жълт и син, в Мърчаево – червен, бял, теменужен, зелен и розов, в Балша и Доброславци – червен, бял, син, зелен, жълт, портокалов и розов.

    Видът на старинната мартеница в селищата около София също е разнообразен: гривничка с една или пет-шест висулки, човечета или реси като на бреза, паричка, жълъдчета. Мартеницата във вид на две човечета се появява в Софийско през 1913 г., по-късно е наречена Пижо и Пенда. В Драгалевци я наричали Пенчо и Пена. Тя е символ на съюза между мъжа и жената. Мартеницата се връзвала на ръцете на децата и момите, по-рядко и на жените. Някъде връзвали мартеници на домашните животни. През годините обликът на мартеницата непрекъснато се променя. Появяват се копринените конци, удължават се размерите, фигурките са много разнообразни.

                                         (По материали на Петър Петров)

 

    В село Горни Богров мартеницата се усуквала от бял и червен конец и се връзвала на дясната ръка. Само червен конец се връзвал на врати и на пръста на жената – да преде тънко и здраво през годината.

                                         (По спомени на Иванка Николова)

 

    „През март орачът като тръгне да оре, влиза в одаята с копралята, муши в ъглите и вика „Марта в къщи, бълхи из къщи”.

                                        (Петрана Станкова, с. Горни Богров)

 

    Симона Славева от с. Горни Богров си спомня, че изнасяла червен плат, слагала го на висок прът под стряхата, за да бъде засмяна Баба Марта.

    Мартеницата се носела докато се види щъркел или лястовица. След това се връзвала на цъфнало дърво или се слагала под камък  за 3-4 дни. Ако след това под камъка имало някакви животинки, означавало, че ще има здраве и плодовитост в къщата.

 

    „На 1 март тук се правят самодейни мартеници, от разноцветни конци или само цветен конец и се завързват по ръцете или пръстите на децата и най-вече на момите. Носят се до св. Четиридесет мъченици и се слагали в старото време под камък – там да се съхраняват мечтите на момите, за да се изпълнят, за щастие през настъпващата пролет”.

                                        (Драгомир Котев, с. Бистрица)

 

 

143 години от обесването на Васил Левски
143 години от обесването на Васил Левски

Първата рисунка, която пресъздава мрачното събитие от зимата на 1873 г., е направена от Симеон Ц. Симеонов веднага след Освобождението. Фотографията на тази рисунка е издирена от изкуствоведа проф. Асен Василиев, който я представя в първия брой на сп. ,,Сердика” от 1946 г. Самият автор е надписал рисунката си така: ,,Смърть та и последнiа часъ на Василъ Левскiй (дiаконъ) в 1872 февруари въ София издава С. Ц. Симеоновъ”. Явно е объркването на автора, но както пише А. Василиев той е ,,пристъпил към своята задача подтикнат, преди всичко, от самата идея. Той не е имал знанията или желанието да се вдълбочи в онези подробности и обстановка, при които е извършено самото обесване, въпреки че тогава е имало повече условия за това, отколкото днес.”

Откриване паметник Васил Левски
Откриване паметник Васил Левски

Днес отбелязваме 120 години от откриването на паметника на Васил Левски. По този случай отдел Краезнание Ви запознава с интересни сведения открити от Никифор Ганев уредник на Столична общинска библиотека кога, къде и от кого е направен.

Софийският „Празник на розите”
Софийският „Празник на розите”

След Освобождението в София възникват няколко празника с обществена благотворителност. Най-ранният и най-дълго просъществувал празник на благотворителността в София е Денят за борба с туберкулозата, по-известен като Празникът на розите. „Туберкулозата бе широко разпространена напаст. Тя изкореняваше цели родове, тъжните къщи на които се сочеха по махалите. За борба с тази социална беда в София се огранизираше най-веселият, най-шумният и пъстърият празник. Това бе Денят на розите, празнуван всяка година на 12 юли – Петровден. Това бе истински розов карнавал. Девойки и младежи с касички обикаляха улиците на града и закачаха книжни розички по гърдите на софиянци, които пускаха в тенекиените розови кутии монети”, спомня си Петър Мирчев. Празникът на розите започвалс молебен и манифестация на розите: кортеж воден от кавалерийски офицери, следван от Софийското колоездачно дружество, коли и файтони с членовете на Комитета за борба против туберкулозата и младежи от елита на столичното общество, които продавали рози. ”Някъде към обед по централните улици минаваше „Парадът на розите”. Розички, розички на обръчи на големи дъги, посред шум и веселие, в поток от файтони и автомобили, препълнени с дечица в бели роклички и розови венчета на главите. И колелетата на автомобилите, файтоните, велосипедите се окичваха с малки книжни розички. Колела, колела, розови колела кръжеха навсякъде”,така описва парада Петър Мирчев. Празникът продължавал два дни в които „всеки бързаше сам да си купи поне една розичка и да се накичи и с това да даде израз на участието си в акцията", пише в спомените си К.Кацаров. Празникът на розите завършвал с вечеринка или градинско увеселение с танци, като награда за младите продавачи. На него се обявявал й паричнияте резултат от акцията, който обикновено бил значителен. Празникът на розите  е и обект на първите стъпки на българската кинематография, снимките от него се представят в кино „Модерен театър". Желанието да се запази по-дълъг спомен от този благотворителен празник довежда през 30-те години предлагането на изкуствени розички.

Градските развлечения на софиянци в миналото
Градските развлечения на софиянци в миналото

В края на XIX век под руско и западноевропейско влияние, първоначално сред елита, а по-късно и сред другите социални слоеве, разходката се налага като едно от предпочитаните градски развлечения. Наричана още стъргало, движение, корсо, чарк.В Поредицата ни от „Градски развлечения”, ще Ви разкажем за „Разходки в градските градини”, Разходки в парковете”, „Разходки по главната улица” и „Разходки извън града”. Един от първите градоустройствени елементи на модернизиращото се градско пространство е градската градина. Мястото й се избира специално в новоизграждащия се център.

 

 

 

Фонтанът в Градската градина
 Фонтанът в Градската градина

На 29.07.1917 г. в Градската градина на София тържествено е открит нов фонтан в присъствието на министър-председателя д-р Васил Радославов, помощник-кмета Иван Желязков, представители на дипломатически мисии у нас. Богдан Филов, който тогава е директор на Народния (Историческия) музей, запознава присъстващите с произхода на фонтана. Той е създаден през 1577 г. по време на царуването на султан Селим II, период на най-бляскавото развитие на османското изкуство. Водоскокът е дело на майстор, който до съвършенство владее техниката на обработка на мрамора. Конструкцията му напомня петкуполна постройка, стените на която са с деликатни ажурени елементи. Плочите на басейна са украсени с красиви цветни спирали, които контрастират със ситните арабески в централната част.

Дарение в отдел ,,Краезнание”
Дарение в отдел ,,Краезнание”

В отдел ,,Краезнание” се получи поредното дарение от книги, 33 на брой, от различни области на обществения живот, но всички с тема ,,София”. Предлагаме на вашето внимание няколко интересни заглавия.

“ Софиярама 1928-1948” е издание на Института за изследване на изкуствата. Книгата представя периода чрез факти и документи и по този начин възстановява за днешния читател културното всекидневие в столицата. Подобна е и книгата на Никола Вандов ,,Летопис 1965-2015”, където е събрана историята на театър 199.

Къде е живял Иван Вазов в София?
Къде е живял Иван Вазов в София?

По повод 165 г. от рождението на Иван Вазов ще ви разкажем за обитаваните от него квартири в София. Материалите са от книгата на Георги Тахов „Литературна София.

„Когато Вазов се върна от изгнанието си в Русия, той живееше в една стара разкривена двуетажна паянтова къща с много прозорци на ул. Витошка – цял фенер”, съобщава проф. Иван Шишманов. Тук е било първото му постоянно обиталище. Старата къщица се намирала на бул. „Витоша” 1 близо до черквата „Св. Крал”, където Вазов донесъл куп ситно изписани листи: ръкописа на „Под игото”.

Как са летували софиянци в миналото?
Как са летували софиянци в миналото?

Публикуваме спомените на Евлия Челеби, за летуването на софиянци, което става известно едва след войната и с идването на чуждицата „курорт" у нас.

 

 

Ново дарение за отдел „Краезнание”
Ново дарение за отдел „Краезнание”

Театралният критик Никола Вандов дари поредната си книга „Летопис на Театър 199 „Валентин Стойчев” на отдел „Краезнание” в знак дългогодишното ни приятелство и сътрудничество. Авторът дари още и екземпляр от книгата си и за отдел „Изкуство”.

Дарение за отдел „Краезнание”
Дарение за отдел „Краезнание”

Инж. Васил Калканджиев и Даниела Калканджиева, автори на „Българският университет и науката”, дариха екземпляр от книгата си на отдел ”Краезнание” в знак на благодарност за оказаното съдействие при намирането на материалите.

Софийски светци - Св. мъченик Георги Най-нови Софийски
Софийски светци - Св. мъченик Георги Най-нови Софийски

Св. мъченик Георги Софийски Най-нови се родил в София от знатни родители българи Иван и Мария. Нарича се "Най-нов" за разлика от другия мъченик Георги Софийски Нови, чиято памет се празнува на 11 февруари. Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание. На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците - както обикновено постъпвали в такива случаи - пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.

Софийски светци
Софийски светци

Св. великомъченик Николай Нови Софийски

 

Сред лика на българските светии има трима мъченици, които през XV век пострадали от фанатизирани тълпи мюсюлмани и с кръвта си са засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисус Христос. Това са почитаният на 17 май обущар св. великомъченик Николай Нови Софийски, който бил убит с камъни и след това изгорен от развилнялата се тълпа на 17 май 1955 година, младият златар Георги Нови Софийски, който бил изгорен жив на клада на 11 февруари 1515 година, и св. Георги Най-нови, който бил обесен на 26 май 1530 година.

Великденски събор в София
Великденски събор в София

Великденският събор – традиция на софиянци преди и след Освобождението. Ето как жителите на София са празнували Великденските дни:

 

 

136 години от обявяването на София за столица на България
136 години от обявяването на София за столица на България

Как София бе избрана за столица на България? Представяме ви статията от Петър Динеков, публикувана в списание „Сердика“, кн. 4 от 1939 г. Повече информация по темата може да научите в отдел „Краезнание” при Столична библиотека.

Софийски светци
Софийски светци

Св. мъченик Георги Софийски Стари

 

Св. Георги Софийски Стари е един от многобройните мъченици за вярата от първите години на турското робство. Той е и един от малцината, за които са запазени писмени свидетелства. За жалост житието му е написано от неизвестен автор и не е запазено. До нас е достигнало само в гръцки препис. Св. Георги е роден през 1407 година в София. В християнската вяра и благочестие го възпитали родителите му. Младият мъченик бил с военен чин - в турската или византийската войска, житиеписецът не пояснява. По примера на своя молитвеник и закрилник св.

Женски благотворителни дружества
Женски благотворителни дружества

Днес, когато празнуваме световния Ден на жената, искаме да ви припомним, че ролята на жената през вековете не е била само на пазителка на семейното огнище, а и на важен фактор за общественото развитие. Българската жена също е допринесла за общественото, социално и културно развитие у нас. Доказателство за това са редицата женски организации, дружества и активности. Ето някои от тях:

Народна певица – свидетелка на обесването на Васил Левски
Народна певица – свидетелка на обесването на Васил Левски

"Баба Петкана много обича да разправя за обесването на Васил Левски. По това време тя слугувала в една бейска къща. Бейцата и беят имали и други ,,измикярки”, ала Петкана гледала двете ,,бейчета” - 5-6 годишни момчета, та тя спяла с децата близо до одаята, гдето спели господарите й. … Един ден беят си дошъл и й рекъл да бърза да облече момчетата, че щели да бесят комитата Левски, дето искал да свали султана и да стане цар на гяурите. – ,,Бързайте да идете да гледате.”

      - Поведох бейчетата, едно за тая ръка, другото за тая. С нас тръгнаха и другите слуги – беят ни запрати всичките да гледаме.

Баба Петкана твърди, че, като го водеха към бесилката, Левски запял. Като й казах, че не ми се вярва да е запял, тя отвърна, че вижда Левски като на ден днешен как е запял и песента помни, и я изпя:

   

Софийски светци
Софийски светци

Кратко животоописание на  Св. мъченик Георги Софийски Нови (Кратовски)

 

Знае се, че бил роден през 1497 г. в гр. Кратово, Македония, в благочестиво българското семейство. Родителите му Димитър и Сара починали рано. След като получил елементарна грамотност и станал изкусен майстор-златар, младият Георги потърсил прибежище и препитание чак в София. Намерил подслон в дома на поп Пейо и започнал да упражнява занаята си. Физическата красота и необикновеното майсторство на Георги впечатляват турците, които се опитват да го помохамеданчат. Привидно като клиент, а всъщност за да провокира младия българин, при него дошъл някакъв образован турчин. Той въвлякъл Георги в разговор по въпросите на вярата, но младият златар го заставил да млъкне засрамен. Тогава турчинът съобщил на онези, които го пратили, че Георги е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен.

Първият кмет на София
Първият кмет на София

Непосредствено след Освобождението на София - 04 ян. 1878 г. (23 дек. 1877 г.), под ръководството на Временното руско управление е формирано временно общинско управление. На 5 февр. 1878 г. за първи губернатор на София е назначен граф Пьотр Владимирович Алабин, който сформира редовен състав на Градския съвет и на 10 февр. 1878 г. утвърждава Манолаки Ташев за председател на съвета. Председател на Общинския съвет на града е кметът и се назначава от княза.

Софийски държавен цирк
Софийски държавен цирк

Софийският държавен цирк е основан на 1.02.1957 г. През 1962 г. се нанася в сграда на площад „Солни пазар”, построена по проект на архитектите братя Станкови (Ярослав, Любомир и Владимир) и сестра им К. Станкова-Мутафова. Циркът е с форма на купол с височина 19 метра, външен диаметър 43 метра и манеж, дълъг 13 метра. Разполагал е с 2000 места. Строителството му е струвало 2 800 000 лв. Представленията включвали класически естрадно-циркови и вариететни програми, цирк върху лед, тематични спектакли. Гостували и представителни колективи от много страни.

Печатницата на Янко С. Ковачев
Печатницата на Янко С. Ковачев

След Освобождението и с обявяването на София за столица на България, тя се превръща в център на политическия, икономическия и културен живот на страната. До Освобождението в София не е имало печатница, нито пък се е издавал вестник. Така повечето писатели, издатели и книжари все още предпочитали будните книжовни средища от Възраждането и най-вече Пловдив. Създаването на печатница било необходимост, за което руските военни власти поканили пловдивските съдружници Христо Г. Данов и Янко С. Ковачев да преместят печатницата си в София, първоначално за нуждите на държавното управление и на създадените вече политически партии. Христо Г. Данов отказал предложението и изпратил в София съдружника си  Янко С. Ковачев, който получил от княз Дондуков 1,000 полуимпериала (22,000 лв.). 

100 години от рождението на Петър Увалиев

Български и европейски интелектуалец, дипломат, писател, радиожурналист, критик, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрал, теоретик на изкуството, семиотик, преподавател – всичко това е личността Петър Увалиев, наричан още Пиер Рув.

Петър Христов Увалиев е роден на 30 декември 1914 г. (стар стил) или 12 януари 1915 г. ( нов стил) в София в семейството на Христо Увалиев (училтел по френски език във Висшия педагогически институт в София) и Гина Здравкова (възпитаничка на Екатерина Каравелова, учителка, а по-късно и директорка на столичното училище „Иван Денкоглу”).

Детството му преминава в центъра на София на ул. „Кърниградска” 1, където е и родният му дом . Очевидно израстването му в среда на интелектуалци изиграва важна роля за формирането на неговите бъдещи интереси в областта на изкуството. Възпитаник е на италианското училище „Алесандро Мандзони” в София, а след завършването му продължава своето образование във Френския колеж в Пловдив, където получава наградата на колежа лично от тогавашния нунций на Ватикана Джовани Ронкали (който по-късно става папа на Римокатолическата църква под името Йоан XXIII). Увлича се по театъра.

 

„Московска” – 137 години символ на свободата
„Московска” – 137 години символ на свободата

137 г. Свобода. И днес, както всяка година на 4 януари, празничен камбанен звън озвучава София, припомняйки на поколенията тази част от българската история. Днешната улица „Московска” преди Освобождението носи името „Медресе сокаги” заради намиращото се на нея турско богомолско училище. Наричали са я още „Орханийска”, защото нейното продължение водело към днешния Ботевград, известен с турското си наименование Орхание. По този път на 23 декември 1877 г. (стар стил) - 4 януари 1878 г (нов стил),  генерал Раух влиза в София, а до края на деня и останалите руски войски, предвождани от ген. Гурко. Местното население ги посреща тържествено по знамение на кръстопътя, където е обесен Васил Левски. Издигната е триумфална арка като знак за възмездие и символ на възкресението на града. Огромно шествие се стича от всички страни на древния град. Свири музика. Софийските жители с радост посрещат дълго чаканата Свобода. Множеството тръгва след войската по тогавашната улица „Орхание”, минава покрай символа на града – църквата „Св. София” и се насочва към църквата „Св. Неделя”. Именно това историческо събитие определя бъдещото име на улицата, която софиянци спонтанно започват да наричат „Московска”. По късно през 1883 г. това име е официално утвърдено с решение на Общинския съвет.

 

 

Честито Рождество Христово
Честито Рождество Христово

Екипът на ‘’Местна история’’ Ви желае много Светлина в душите, Любов в сърцата и Мъдрост в делата Ви!

Весели празници!

Рождество Христово
Рождество Христово

Рождество Христово е вторият по значимост свят празник в Християнския календар, който отбелязваме на 25 декември. Днес цялата тази суетня около Рождество, отрупан от обичаи, привнесени от различни народи, все повече ни отдалечава от същността и силата на празника. Усещайки коледния дух във всеки един от нас, без значение от социалното положение, в навечерието на Рождество сякаш се откъсваме от пороците си - омраза, завист и пр. и даваме воля на милосърдието, добротата и Любовта, все черти на Християнството, което със силата на вярата си сме приели. 

Първият автомобил внесен в София
Първият автомобил внесен в София

През 1896 г. точно на Великден е внесен първият автомобил в София от чеха Август Шедеви.

Тогава все още няма трамваи, хората се придвижват предимно с каруци или пеша. Няма и електричество по улиците. Така на фона на този примитивен транспорт появата на първия автомобил в София предизвиква искрен интерес сред столичани.

Колата пристигнала на гара София и само след няколко часа подготовка потеглила през Шарения мост (Лъвов мост) и площад "Света Неделя” към бул. „Витоша". Автомобилът бил от френската марка „Де Дион-Бутон”, с парен двигател, дървени колела и бандажни гуми. По същото време Шедеви е притежавал железарска работилница в София, в която наред с основната си дейност – производство на железни огради и други изделия, е изработвал и ресори за файтони. Неговият автомобил е експлоатиран само няколко пъти по улиците на столицата и след една сериозна повреда е изоставен.

Храм ‘’Св. Андрей Първозвани’’
Храм ‘’Св. Андрей Първозвани’’

Столичният храм ‘’Св. ап. Андрей Първозвани’’ се намира в кв. „Банишора” и е единственият в България, носещ името на първия Христов ученик. Той е построен през 1926 г. с идеята да се обяви като храм на българските опълченци. Основава се комитет, който да работи за построяването на величествен храм в памет на българските опълченци, на Македоно-Одринското опълчение и на всички герои от Сръбско-българската война. Идеята остава неосъществена. 

София срещу Ньойския договор
София срещу Ньойския договор

Как софиянци посрещат вестта за Ньойския договор. Публикуваме откъс от книгата на Петър Мирчев ‘’София тъжна и весела’’, С., Отечество, 1978.

Първа девическа гимназия в София
Първа девическа гимназия в София

След Освобождението, наред с изграждането на българската държавност, се поражда нуждата от възраждане и модернизиране на образованието в България.                                                    

 По инициатива на проф. Марин Дринов още през лятото на 1878 г. се издава „Привременен устав на народните училища”. В него се регламентира тристепенно обучение и отварянето на няколко държавни училища, в това число и две девически гимназии – в София и Търново. Възрожденската мечта за по-високо образование на жената вече е факт.

Официалният документ, с който се учредява Първа девическа гимназия, е Министерско предписание от 15.09.1879 г. под № 1240. За подинспектор на гимназията е назначен протоиерей Тодор С. Митов.

„Така изповедникът на Васил Левски се зае и с първата уредба на „Учителската женска гимназия” и на пансиона при нея” (спомени на д-р В. Манов, по-късно учител и директор на гимназията).

Обрадовски манастир „Св. Вмч. Мина”
Обрадовски манастир „Св. Вмч. Мина”

Манастирът „Св. Вмч. Мина” се намира на 7,5 км. североизточно от София в кв. Бенковски (преди кв. Обрадовци). Светата обител е раннохристиянска, основана още в римско време, а след  XI в. вече е голям манастирски комплекс. Манастирът е притежавал 40 църкви и манастирски сгради, където живели монахините и служащите в манастира. Известни са само някои от имената на параклисите – „Рождество Христово”, „Св. Апостоли Петър и Павел”, „Св. Николай”, „Св. Георги” и „Св. Безсребреници Козма и Дамян”. До кога точно е съществувал манастирът в този му вид не се знае, но многото войни и чужди нашествия са го заличили напълно. Дълги години той е забравен. Само старите  хора от околността разказвали историята му. Свещеното място възкръсва в съня на пророчицата Бона Велинова. В сън й се явил Бог и й показал свещеното място, на което преди тук имало манастир, но хората не й повярвали. Втора божия намеса е, когато на същото място около деца пастирчета лумва огън и на следващия ден местните хора видeли обгорена трева и ясно очертани основите на манастир.

Бариерата срещу бариерите - Есе
Бариерата срещу бариерите - Есе

Представяме ви есето на Неда Кирилова, спечелило 1-ва награда в конкурса "С "Бариерата" срещу бариерите" по случай 100-годишнината от рождението на Павел Вежинов.

Есето бе избрано от 5 членно жури с председател проф. Михаил Неделчев.

Храмът на Книжовността
Храмът на Книжовността

От пл. ‘’Славейков’’ 9 до пл. ‘’Славейков’’ 4 днес са само няколко крачки, но извървеният от Столична библиотека ход на обогатяване и съхраняване между тези две точки достигна 86-тата си годишнина.

 

Този ход продължава да създава връзка между хората и информацията в един бързо променящ се свят. Днес библиотеката посреща своя рожден ден с над 30 000 читатели и фонд от 1 000 000 библиотечни единици, както и с иновативна платформа, позволяваща достъп до предлаганите ресурси през настолни и мобилни устройства, която я прави още по-достъпна и удобна за своите читатели. Библиотеката на един ‘’клик’’ разстояние е възможна с новата мобилна версия на Столична библиотека.

Първите стъпки на Храма на Книжовността са описани от Димитър Мишев, според когото първото писмено свидетелство за Софийската общинска библиотека е от 1897 г.

 

За рожденна дата на Столичната градска библиотека, наричана първоначално общинска, е приета 24.10.1928 г., когато с уведомителна разпоредба кметът ген. Владимир Вазов съобщава за създаването на Общински музей с три отделения: музей, библиотека и архив. Официалното откриване е през лятото на 1929 г. на пл. ‘’Славейков’’ 9 (зданието на общинската амбулатория), а уредник на библиотеката е Коста Вълев. Към този момент фондът на библиотеката е с над 5000 тома и читалня с 18 места. Работното време на читалнята е от 8.30 до 12.30 и от 15.00 до 17.00 ч., предвижда се да работи 1-2 часа след работното време на чиновниците, за да могат и те да я ползват. През 1930 г. се въвежда ново работно време – 9.00-12.30 и 14.00-19.00 ч., а фондът е нараснал на 9000 тома и е изготвен проектоправилник за дейността на каталозите.

София – градът на кръстопът
София – градът на кръстопът

София – градът на кръстопът, възникнал и останал такъв и до днес.

Градът, заобиколен с верига от планини, пресичан от реки и проломи, градът, чийто дълбини са пълни с горещи минерални извори, а земята наситена с история, битки, каузи, изкуство, тайни още от вековете. Селище, градено от различни езически култури през различни епохи, превърнало се в един от големите християнски центрове, управлявано от императори, ханове, князе, царе, диктатори...

Днес докато пресичаме ЦУМ до Шератон, сме в същия идеален център, обособен още в Бронзовата епоха (III - I в. пр. Хр.), а разходките в емблематичната Борисова градина нямаше да са същите, ако подемът на следосвобожденска България не довежда тук швейцарския градинар Неф, който изработва първия план за нея. По-късно българският градинар Георги Духтев я доразвива и тя се превръща в европейски еталон на градинарското изкуство, създаден по австро-унгарски бароков образец.

София е чувствана, виждана и пресъздавана от редица личности през годините. Константин  Велики казва: „Сердика е моят Рим”. Може би защото не е толкова важно, че всички пътища водят до Рим, колкото, че всички пътища минават през София (тогава Сердика).